Сълза

Малка китара ще проплаче

измежду раменете ни,

за да се сгуши, отронена като сълза

във дланите ни вплетени,

голямата болка от раздялата.

Р. Радкова

Август 2002г.

Буря

Приседнах тихо днес на кръстопътя на чувствата.

Скован, мраморът по улицата се зъбеше миловидно на минувачите.

Летяха над жиците неонови птици.

В този час, хищникът приспивно бе укротил своя глад в тъмната, прохладна пещера.

Докато навън, лимоненожълтото слънце изпепеляваше кръвоносните съдове на цялата телепатична мрежа над града.

Знойно напечен, светофарът отвръщаше на лъчите му със зеленомигащите си очи.

Очи, с които контролираше хода на намагнетизираните пешеходци.

Очи – хипнотизиращи и все пак успокояващи.

Цялата скица от фамозната привлекателност на този бит около мен успя да ме отлъчи от лоното си.

Никой не бе виновен.

Чисто и просто съдба на аскет, който се ръководи главно от слънчевите часовници и вярва в танца на индианците.

Вълшебството е, че успявам да го пресъздам.

-         милиони клетки, хвърчащи бясно като електрони,

 се размиваха на прозореца ми и климатизирайки се към неговата стъклена плът излъчваха един необятен простор от хоризонти,

неспирен ромон от хармония, светлина и експлозия от нюансите на трансперфектна болка.

Дъждът накрая изми всичко.

Той бе жилав и безмилостен.

Подчини на мократа си сила всекиго.

Но не и мен. Запазих волята си.

Ала това място вече бе заприличало на болно и агонизиращо насекомо със забити в порите си отровни бодили.

Вече не съществуваха прозорци.

Нямаше и кръстопът.

Платната на моята мисъл бяха замръкнали от пустотата на въздуха.

Корабният готвач остана жив и шеговито продължаваше да килва наляво и надясно готварската си шапчица.

Придвижвахме машината към безгрижния водоскок на самодивите.

Триъгълникът все още съществуваше, но неговата тайна бе разкодирана и записана в корабния дневник на капитана.

Наближихме белите и разпенени вълни,

 и това бе моментът, подходящ да отдадем почит на праха.

Хвърлихме го във водата.

Последва едноминутно мълчание и последен разговор на съвестта с душите – герои.

Р. Радкова

20.09.1999г

Жерави

Дали ще узнаеш,

незная.

Объркано е.

Ще чуеш пулса на дъбравата.

Все още си човек, все още те боли.

Дори повече отколкото трябва.

Страх те е.

Губиш контрол и бягаш- винаги бягаш.

Безпричинно; но след това.....

Всяка нова среща ще бъде като морски бриз.

Вълните, огладняли ще пристъпят леко към кожата на пустия плаж и там...

там ще бъда аз.

Тази среща никога няма да носи присъдата.

Нито краят.

На масата ще седнем двамата,

Вторачили поглед в безметежната, смълчана тишина – нашата тишина.

Любвеобвилна и чаровна.

Ръката ти ще бъде топла, безгрижна, търсеща.

Чашата пред нас ще стои и попива неизпитите сълзи- горчиви, солени.

Не мога да говоря за любов.Ти също.

Мога да живея с нея, познавам я- имам нужда!

И безпаметен миг ще ни върне към опасната реалност.

Ако се доближим сега....!?

Знаеш ли, и мен ме е страх.

Необяснимо е, но те поддържа жив.

Винаги ще бъдем заедно, винаги ще се търсим един друг- тъй както две палави деца.

И винаги...

винаги съдбата ще ни сближава и раздалечава.

Колко близко и колко далече, незная.

Това знае само смъртта.

Чувствам пристъпа й вътре в себе си.

Иска ми се да крещя.

Боли- тъй както никога.

Не смея да те прегърна.

Два огъня, чиито пламъци се докосват – ние двамата и любовта.

Два пламъка винаги ще топлят далечната, безкръвната луна.

Два пламъка от порива необуздан ще изгорят.

Заедно. Смълчани, величествени и окрилени от красота.

Искам да докосна всяка твоя топла фибра,

да се превърна в жарко оранжево и да се втурна в дълбоката синева на душата ти.

Там откъдето идва първата искра – там откъдето идваш ти.

Там е вечно синьо.

Нека летим.

Нека обладаем природата, да се преродим в нея и пречистени да легнем един до друг под прегръдката на родната земя.                                                   

В този свят- ние й принадлежим.

А силата ни ще остане в съня- там където протягаш ръце и знаеш, че не е реалност; но все пак ти жадуваш.

Вибрира въздухът, простодушно издъхнал от въглеродния диоксид.

Подчинявайки се на закона божий, той ще стане нашият покровител.

И ще има само пепел- разтопени клетки, носели нашата болка,                                    за да ознаменуват предназначението й.

Никога няма да се изгубим.

Прахът нека бъде надалеч, защото изворът не е създаден да пресъхне!

Р. Радкова

04.07.1999г 

Дай ми

Дай ми малко смелост,

искам весел и красив живот.

Захвърли таз иронична зрелост,

Понеси ме към широкия си небосвод.

Дай ми мъничко любов,

Нищо повече не ща,

Искам да прескоча този черен ров

И да запаля аз за миг свещта.

Искам да зърнеш лицето ми,

Отърколило се като бледа, жадна сянка върху бялата стена.

Искам да почувстваш пак сърцето ми, затрупано със самота,

За да мога аз за теб да бъда вечната, единствена жена!

Р. Радкова

1997г.