Всемирно

Звезден прах кръжи по скалистия морски бряг.

Смесва се с пръски бяла водна пяна и отдава светлина, пречупена от желанията на водораслите.

Малки, въздушни сфери се гмурват в тялото на океана, изпълват го с живот, вдъхват му надежда.

Един гларус отчаяно търси стадото от себеподобни.

 Писъкът му се отразява в кадифеното огледало на зелената морска шир и се понася из пространството, разказвайки за далечни скандинавски страни.

Хора, нашепващи стари забравени думи от праисторическото минало, танцуват около горещия жертвеник.

Виждам ги.

Накичени с плодове и цветя, телата им са картина от цветовете на слънцето жарко.

Контактът между световете е осъществен.

Ритъмът на танца се усилва.

Гларусът, уплашен намира подслон под листата на близката палма,

очите му са широко отворени и в тях се събира цяла една Вселена.

 Р. Радкова

 22.06.1998г

Какво

Какво те учудва това, това за което говорех!

Думите в порой валяха, изгубих  се в този дъжд!

Помогни ми да избягам!

Не искам да те виня!

Не желая да повярвам!

Избави ме –

Твърде далеч съм и мисля, че опитвам се да се отдалеча– без надежда!

Пусни ме!

Беше моят свят – малко доза чуствeност на прах!

Оставих ти следа.

От мен, от моята мечта.

Р. Радкова

11.06.2005г

Cogito ergo sum*

Вчера беше мрачен ден.

От онези, които те карат да се чувстваш микроскопичен.

Талазите надути облаци са облечени в сивите си бални костюми и дефилират с осанка на аристократ по периферията на хоризонта.

Поводът –

Шепа прах, възпроизвела силата на върховния жрец и възкръснала в името на светлината.

Скиптърът е обсипан с безброй  крясъци и изумрудени сърца, вградени в метала.

В средата е люкът към чудодейния подземен свят – прозрачен, пищен и бляскав.

Сатанаил е горд.

И той с удоволствие ще попие с порестата си, почти изгнила плът, железния лъч, изпратен от пленителната жетварска песен!

А, какво ли се случва при вас, рицарю?

Земята е отворила своите топли обятия и чрез писукането на хилядите дребни насекоми, омайва аурата на злободневния злосторник

После той е тих и кротък.

Платната на неговия кораб ще се опънат от приветливия напев на белите, палави гларуси.

Но още колко много други съзнания има, чиято младост ще те доведе до изстъпление, подобно на хищник, сграбчил със зъбите си поредната жертва.

И всичко това е пародия на свято жертвоприношение.

Кръв и плазма от подивяли видове.

Дефинитивно казано: СКАНДАЛ!

* - “мисля, следователно съществувам”    Декарт

 Р. Радкова

                                                                                                                                                                                                           22.05.1999 г

Влакът

Една изпържена фойерверка избръмча в стаята.
Заплашителна стана искрата на червеното вино, бутилирано през вековете.

Религиозен пролив между светлината и звука се разля, както шалът на Природата дивна.

Динамичен, въздухът наоколо затрепери като уплашено есенно – разцъфнало дърво.

Чух по релсите приближаващия влак.

Там смъртните броят греховете си като предварително са закупили билетите си за Ада от червенобузестата блудница.

Всички са в унес.

Благородно изхвърча пирамидата на двупосочното пътешествие.

Парният локомотив вееше бялата си грива – дим между боровия лес и хълма на обречените.

Фокусникът огняр все по-разпалено поднасяше на лакомия огън
дървата – храна, за да стигне влакът до разпятието на господстващата прелест.

Съзерцанието на стихията през прозорците на купето въобще не превръщаше болната психика на пътниците в осмислен и оформен свят.

Изкормен, тунелът радостно приветстваше влакът – змия.
В неговия изтърбушен мрак,
погледите на пътниците станаха живи и сърдечни.


Съвременно – сътворената пещера им даде отговор за безредието и хаоса.
Те прогледнаха и след туй се унесоха в безмълвен сън.

Накрая всеки се събуждаше и слизаше на своята гара, засипан от усмивките на близките си и смирен се прибираше вкъщи на топло.

Р. Радкова

18.11.1999 г.

Когато мечтая

Полет нов и устрем към незнайното...
Силен тласък, заварил те в усамотеност
и обгърнал те с чудноватото си сияние.

Полет, тъй жадуван и мечтан,
колко пъти в съня ми ти си идвал...
Детски взор далечен над полето
и усмивка в тиха нощ под звезда, която ти си кръстил.

Сякаш скъсани окови, дръннаха в здрача чер.
Сякаш мъничка сълзица се отрони и изгуби в покоя на моята вселена.
Нещо някъде се счупи. Глухо и безкрайно.
Само мисълта крещи, изперчена гордо на предела на разсъдъка.
Тихо! - шумоли листенце - искам да чуя неговата история.
Защото нов път се задава насреща и аз пак ще те срещна.

Р. Радкова

04.03.2011г.