Буря

Приседнах тихо днес на кръстопътя на чувствата.

Скован, мраморът по улицата се зъбеше миловидно на минувачите.

Летяха над жиците неонови птици.

В този час, хищникът приспивно бе укротил своя глад в тъмната, прохладна пещера.

Докато навън, лимоненожълтото слънце изпепеляваше кръвоносните съдове на цялата телепатична мрежа над града.

Знойно напечен, светофарът отвръщаше на лъчите му със зеленомигащите си очи.

Очи, с които контролираше хода на намагнетизираните пешеходци.

Очи – хипнотизиращи и все пак успокояващи.

Цялата скица от фамозната привлекателност на този бит около мен успя да ме отлъчи от лоното си.

Никой не бе виновен.

Чисто и просто съдба на аскет, който се ръководи главно от слънчевите часовници и вярва в танца на индианците.

Вълшебството е, че успявам да го пресъздам.

-         милиони клетки, хвърчащи бясно като електрони,

 се размиваха на прозореца ми и климатизирайки се към неговата стъклена плът излъчваха един необятен простор от хоризонти,

неспирен ромон от хармония, светлина и експлозия от нюансите на трансперфектна болка.

Дъждът накрая изми всичко.

Той бе жилав и безмилостен.

Подчини на мократа си сила всекиго.

Но не и мен. Запазих волята си.

Ала това място вече бе заприличало на болно и агонизиращо насекомо със забити в порите си отровни бодили.

Вече не съществуваха прозорци.

Нямаше и кръстопът.

Платната на моята мисъл бяха замръкнали от пустотата на въздуха.

Корабният готвач остана жив и шеговито продължаваше да килва наляво и надясно готварската си шапчица.

Придвижвахме машината към безгрижния водоскок на самодивите.

Триъгълникът все още съществуваше, но неговата тайна бе разкодирана и записана в корабния дневник на капитана.

Наближихме белите и разпенени вълни,

 и това бе моментът, подходящ да отдадем почит на праха.

Хвърлихме го във водата.

Последва едноминутно мълчание и последен разговор на съвестта с душите – герои.

Р. Радкова

20.09.1999г