Жерави

Дали ще узнаеш,

незная.

Объркано е.

Ще чуеш пулса на дъбравата.

Все още си човек, все още те боли.

Дори повече отколкото трябва.

Страх те е.

Губиш контрол и бягаш- винаги бягаш.

Безпричинно; но след това.....

Всяка нова среща ще бъде като морски бриз.

Вълните, огладняли ще пристъпят леко към кожата на пустия плаж и там...

там ще бъда аз.

Тази среща никога няма да носи присъдата.

Нито краят.

На масата ще седнем двамата,

Вторачили поглед в безметежната, смълчана тишина – нашата тишина.

Любвеобвилна и чаровна.

Ръката ти ще бъде топла, безгрижна, търсеща.

Чашата пред нас ще стои и попива неизпитите сълзи- горчиви, солени.

Не мога да говоря за любов.Ти също.

Мога да живея с нея, познавам я- имам нужда!

И безпаметен миг ще ни върне към опасната реалност.

Ако се доближим сега....!?

Знаеш ли, и мен ме е страх.

Необяснимо е, но те поддържа жив.

Винаги ще бъдем заедно, винаги ще се търсим един друг- тъй както две палави деца.

И винаги...

винаги съдбата ще ни сближава и раздалечава.

Колко близко и колко далече, незная.

Това знае само смъртта.

Чувствам пристъпа й вътре в себе си.

Иска ми се да крещя.

Боли- тъй както никога.

Не смея да те прегърна.

Два огъня, чиито пламъци се докосват – ние двамата и любовта.

Два пламъка винаги ще топлят далечната, безкръвната луна.

Два пламъка от порива необуздан ще изгорят.

Заедно. Смълчани, величествени и окрилени от красота.

Искам да докосна всяка твоя топла фибра,

да се превърна в жарко оранжево и да се втурна в дълбоката синева на душата ти.

Там откъдето идва първата искра – там откъдето идваш ти.

Там е вечно синьо.

Нека летим.

Нека обладаем природата, да се преродим в нея и пречистени да легнем един до друг под прегръдката на родната земя.                                                   

В този свят- ние й принадлежим.

А силата ни ще остане в съня- там където протягаш ръце и знаеш, че не е реалност; но все пак ти жадуваш.

Вибрира въздухът, простодушно издъхнал от въглеродния диоксид.

Подчинявайки се на закона божий, той ще стане нашият покровител.

И ще има само пепел- разтопени клетки, носели нашата болка,                                    за да ознаменуват предназначението й.

Никога няма да се изгубим.

Прахът нека бъде надалеч, защото изворът не е създаден да пресъхне!

Р. Радкова

04.07.1999г