Да оставиш следа

Благодаря ви, че ми позволихте да ви докосна!
Мисъл, жест, топла дума, спомен.
Кратък миг в една вселена.
Капчица любов,
стрък мечта,
топла целувка и
разпиляна душа.

Безметежна в простора на всеки от вас,
като полъх, спотаен от дъха ми,
ще се слея.
Да се разпилея.
И потъна.
Като морски бриз в
сутрешната мараня.
Мигновенно.


Р. Радкова
01.03.2019г

Приятелство

Тръгна.
По прашния път.
Да последваш новата мечта, новия си лъч.

Знаех, че те губя.
Някак друго е сега.
Друга географска ширина.

Хлопна като удар стоманен.
Режещ звук, крясък спотаен,
Като бездъх.

Помахах със ръка за сбогом,
сякаш истинска раздяла.

Като вчера, нашето днес никога не ще бъде друго.
И нашето вчера няма да е в днешното ни утро.

Жадни за живот,
младост и уповайщата страст.
И безгрешни в своя крехък свят.
Тъй ще се запомним и останем.
Там, сгушени деца,
в топлите прегръдки на летата ни.

16 април 2018г.
Р.Р.

Смелост

В поглед.
В мимолетен вик.
В ярост.
В полъх между житни класове.
В среднощен повей на разцъфнала липа.
В ехото на сутрешна прозявка.
В раздумка между лястовици, кацнали на жица.
Смелостта е.
И дръзновение.
Да чакаш, и копнееш.
Да плачеш.
Немощен стон и крясък глух.
Удари ме в челото белотата на стената.
Празнотата в душата е безсилие.

10.01.2018г рен.

Смисъл

Когато всичко свърши,
И не остава нищо,
Ще се появи ли нова галактика -
Ще има ли нужда от новия смисъл.

Когато в бързината на деня,
Кадри се сменят като в лента набръчкана, 

ще има ли нужда от нова мечта.

Носи се във въздуха въздишка, спомен,
Късче любов и мъничко тъга.
Къде отива всичко това.
Нима ни няма.
Или ни засмуква в безкраен циклон.
Какво ще стане със плътта?!.
10.02.2017г

Сълза

Малка китара ще проплаче

измежду раменете ни,

за да се сгуши, отронена като сълза

във дланите ни вплетени,

голямата болка от раздялата.

Р. Радкова

Август 2002г.

Буря

Приседнах тихо днес на кръстопътя на чувствата.

Скован, мраморът по улицата се зъбеше миловидно на минувачите.

Летяха над жиците неонови птици.

В този час, хищникът приспивно бе укротил своя глад в тъмната, прохладна пещера.

Докато навън, лимоненожълтото слънце изпепеляваше кръвоносните съдове на цялата телепатична мрежа над града.

Знойно напечен, светофарът отвръщаше на лъчите му със зеленомигащите си очи.

Очи, с които контролираше хода на намагнетизираните пешеходци.

Очи – хипнотизиращи и все пак успокояващи.

Цялата скица от фамозната привлекателност на този бит около мен успя да ме отлъчи от лоното си.

Никой не бе виновен.

Чисто и просто съдба на аскет, който се ръководи главно от слънчевите часовници и вярва в танца на индианците.

Вълшебството е, че успявам да го пресъздам.

-         милиони клетки, хвърчащи бясно като електрони,

 се размиваха на прозореца ми и климатизирайки се към неговата стъклена плът излъчваха един необятен простор от хоризонти,

неспирен ромон от хармония, светлина и експлозия от нюансите на трансперфектна болка.

Дъждът накрая изми всичко.

Той бе жилав и безмилостен.

Подчини на мократа си сила всекиго.

Но не и мен. Запазих волята си.

Ала това място вече бе заприличало на болно и агонизиращо насекомо със забити в порите си отровни бодили.

Вече не съществуваха прозорци.

Нямаше и кръстопът.

Платната на моята мисъл бяха замръкнали от пустотата на въздуха.

Корабният готвач остана жив и шеговито продължаваше да килва наляво и надясно готварската си шапчица.

Придвижвахме машината към безгрижния водоскок на самодивите.

Триъгълникът все още съществуваше, но неговата тайна бе разкодирана и записана в корабния дневник на капитана.

Наближихме белите и разпенени вълни,

 и това бе моментът, подходящ да отдадем почит на праха.

Хвърлихме го във водата.

Последва едноминутно мълчание и последен разговор на съвестта с душите – герои.

Р. Радкова

20.09.1999г

Жерави

Дали ще узнаеш,

незная.

Объркано е.

Ще чуеш пулса на дъбравата.

Все още си човек, все още те боли.

Дори повече отколкото трябва.

Страх те е.

Губиш контрол и бягаш- винаги бягаш.

Безпричинно; но след това.....

Всяка нова среща ще бъде като морски бриз.

Вълните, огладняли ще пристъпят леко към кожата на пустия плаж и там...

там ще бъда аз.

Тази среща никога няма да носи присъдата.

Нито краят.

На масата ще седнем двамата,

Вторачили поглед в безметежната, смълчана тишина – нашата тишина.

Любвеобвилна и чаровна.

Ръката ти ще бъде топла, безгрижна, търсеща.

Чашата пред нас ще стои и попива неизпитите сълзи- горчиви, солени.

Не мога да говоря за любов.Ти също.

Мога да живея с нея, познавам я- имам нужда!

И безпаметен миг ще ни върне към опасната реалност.

Ако се доближим сега....!?

Знаеш ли, и мен ме е страх.

Необяснимо е, но те поддържа жив.

Винаги ще бъдем заедно, винаги ще се търсим един друг- тъй както две палави деца.

И винаги...

винаги съдбата ще ни сближава и раздалечава.

Колко близко и колко далече, незная.

Това знае само смъртта.

Чувствам пристъпа й вътре в себе си.

Иска ми се да крещя.

Боли- тъй както никога.

Не смея да те прегърна.

Два огъня, чиито пламъци се докосват – ние двамата и любовта.

Два пламъка винаги ще топлят далечната, безкръвната луна.

Два пламъка от порива необуздан ще изгорят.

Заедно. Смълчани, величествени и окрилени от красота.

Искам да докосна всяка твоя топла фибра,

да се превърна в жарко оранжево и да се втурна в дълбоката синева на душата ти.

Там откъдето идва първата искра – там откъдето идваш ти.

Там е вечно синьо.

Нека летим.

Нека обладаем природата, да се преродим в нея и пречистени да легнем един до друг под прегръдката на родната земя.                                                   

В този свят- ние й принадлежим.

А силата ни ще остане в съня- там където протягаш ръце и знаеш, че не е реалност; но все пак ти жадуваш.

Вибрира въздухът, простодушно издъхнал от въглеродния диоксид.

Подчинявайки се на закона божий, той ще стане нашият покровител.

И ще има само пепел- разтопени клетки, носели нашата болка,                                    за да ознаменуват предназначението й.

Никога няма да се изгубим.

Прахът нека бъде надалеч, защото изворът не е създаден да пресъхне!

Р. Радкова

04.07.1999г 

Дай ми

Дай ми малко смелост,

искам весел и красив живот.

Захвърли таз иронична зрелост,

Понеси ме към широкия си небосвод.

Дай ми мъничко любов,

Нищо повече не ща,

Искам да прескоча този черен ров

И да запаля аз за миг свещта.

Искам да зърнеш лицето ми,

Отърколило се като бледа, жадна сянка върху бялата стена.

Искам да почувстваш пак сърцето ми, затрупано със самота,

За да мога аз за теб да бъда вечната, единствена жена!

Р. Радкова

1997г.

Всемирно

Звезден прах кръжи по скалистия морски бряг.

Смесва се с пръски бяла водна пяна и отдава светлина, пречупена от желанията на водораслите.

Малки, въздушни сфери се гмурват в тялото на океана, изпълват го с живот, вдъхват му надежда.

Един гларус отчаяно търси стадото от себеподобни.

 Писъкът му се отразява в кадифеното огледало на зелената морска шир и се понася из пространството, разказвайки за далечни скандинавски страни.

Хора, нашепващи стари забравени думи от праисторическото минало, танцуват около горещия жертвеник.

Виждам ги.

Накичени с плодове и цветя, телата им са картина от цветовете на слънцето жарко.

Контактът между световете е осъществен.

Ритъмът на танца се усилва.

Гларусът, уплашен намира подслон под листата на близката палма,

очите му са широко отворени и в тях се събира цяла една Вселена.

 Р. Радкова

 22.06.1998г

Какво

Какво те учудва това, това за което говорех!

Думите в порой изваляха, изгубих се в този дъжд!

Помогни ми да избягам!

Не искам да те виня!

Не желая да повярвам!

Избави ме –

Твърде далеч съм.

Опитвам, без надежда да се доближа!

Пусни ме!

Беше моят свят – малко доза чуствeност на прах!

Оставих ти следа.

От мен, от своята мечта.

Р. Радкова

11.06.2005г

Cogito ergo sum*

Вчера беше мрачен ден.

От онези, които те карат да се чувстваш микроскопичен.

Талазите надути облаци са облечени в сивите си бални костюми и дефилират с осанка на аристократ по периферията на хоризонта.

Поводът –

Шепа прах, възпроизвела силата на върховния жрец и възкръснала в името на светлината.

Скиптърът е обсипан с безброй  крясъци и изумрудени сърца, вградени в метала.

В средата е люкът към чудодейния подземен свят – прозрачен, пищен и бляскав.

Сатанаил е горд.

И той с удоволствие ще попие с порестата си, почти изгнила плът, железния лъч, изпратен от пленителната жетварска песен!

А, какво ли се случва при вас, рицарю?

Земята е отворила своите топли обятия и чрез писукането на хилядите дребни насекоми, омайва аурата на злободневния злосторник

После той е тих и кротък.

Платната на неговия кораб ще се опънат от приветливия напев на белите, палави гларуси.

Но още колко много други съзнания има, чиято младост ще те доведе до изстъпление, подобно на хищник, сграбчил със зъбите си поредната жертва.

И всичко това е пародия на свято жертвоприношение.

Кръв и плазма от подивяли видове.

Дефинитивно казано: СКАНДАЛ!

* - “мисля, следователно съществувам”    Декарт

 Р. Радкова

                                                                                                                                                                                                           22.05.1999 г

Влакът

Една изпържена фойерверка избръмча в стаята.
Заплашителна стана искрата на червеното вино, бутилирано през вековете.

Религиозен пролив между светлината и звука се разля, както шалът на Природата дивна.

Динамичен, въздухът наоколо затрепери като уплашено есенно – разцъфнало дърво.

Чух по релсите приближаващия влак.

Там смъртните броят греховете си като предварително са закупили билетите си за Ада от червенобузестата блудница.

Всички са в унес.

Благородно изхвърча пирамидата на двупосочното пътешествие.

Парният локомотив вееше бялата си грива – дим между боровия лес и хълма на обречените.

Фокусникът огняр все по-разпалено поднасяше на лакомия огън
дървата – храна, за да стигне влакът до разпятието на господстващата прелест.

Съзерцанието на стихията през прозорците на купето въобще не превръщаше болната психика на пътниците в осмислен и оформен свят.

Изкормен, тунелът радостно приветстваше влакът – змия.
В неговия изтърбушен мрак,
погледите на пътниците станаха живи и сърдечни.


Съвременно – сътворената пещера им даде отговор за безредието и хаоса.
Те прогледнаха и след туй се унесоха в безмълвен сън.

Накрая всеки се събуждаше и слизаше на своята гара, засипан от усмивките на близките си и смирен се прибираше вкъщи на топло.

Р. Радкова

18.11.1999 г.

Когато мечтая

Полет нов и устрем към незнайното...
Силен тласък, заварил те в усамотеност
и обгърнал те с чудноватото си сияние.

Полет, тъй жадуван и мечтан,
колко пъти в съня ми ти си идвал...
Детски взор далечен над полето
и усмивка в тиха нощ под звезда, която ти си кръстил.

Сякаш скъсани окови, дръннаха в здрача чер.
Сякаш мъничка сълзица се отрони и изгуби в покоя на моята вселена.
Нещо някъде се счупи. Глухо и безкрайно.
Само мисълта крещи, изперчена гордо на предела на разсъдъка.
Тихо! - шумоли листенце - искам да чуя неговата история.
Защото нов път се задава насреща и аз пак ще те срещна.

Р. Радкова

04.03.2011г.